Продуцирани са от “Софийски музикални седмици” и продължават линията на по-редките музикални избори, направени обикновено от музиканти, които предпочитат да избягват клишетата на репертоарния “мейн-стрийм” в нашата музикална практика. Започвам с изцяло българската програма на диригента Георги Димитров, пианистката Маргарита Илиева и оркестър “Симфониета” – Враца (28. 06). Качествена програма, която напомни за много сериозни фигури в музиката ни. Бяха плътна част от т. нар. български авангард, понятие, което до края на 80-те години бе знак за модерност, дамгосван от официалната идеология и най-вече от ленивостта и непросветеността на сериозен процент от членската маса на Съюза на композиторите. За съжаление, след 1989 година, идеологическите пранги се смениха от финансови, а новите генерации нещо не се вълнуват, че не толкова отдавна в българската музика е имало фигури като Симеон Пиронков (1927-2000), Константин Илиев (1924-1988) и Георги Тутев (1924 – 1994), творби от които чухме. За постоянното представяне на ценното ни музикално наследство се изисква друга, по-специална категория хора. У нас те вече почти се броят на пръсти. Е, Георги Димитров e от тях. И като гледах съвсем младите лица във врачанската “Симфониета” си помислих, че няма нищо по-хубаво за тях от срещата с диригент като Димитров. Така се събират знания, трудни знания, но качествени, стабилни. Пие се от извора и по отношение на музиката, която се свири, и по отношение на ансамбловата мотивация, и по отношение на звукоизвличането, на инструменталното поведение. А и пиесите предлагаха достатъчно сериозен материал за развитието на подобен процес.
Концертът започна с Лирична сюита за струнен оркестър от Симеон Пиронков, творба от 1983 година. Не познавах това произведение на Пиронков, а заглавието му някак ме наведе на мисълта, че Лиричната сюита на Албан Берг, най-напред за струнен квартет, а после аранжирана за струнен оркестър е създадена около рождената година на Пиронков. Мисля си, без да съм напълно сигурна, че това може би е негова реплика към виенския му колега. Пиронков имаше склонност към подобни аналогии: например заглавието му “Реквием за един неизвестен млад човек” за камерен струнен ансамбъл винаги е отправяло към “Реквием за един млад поет” на Цимерман, въпреки полярно противоположния замисъл и състав. Приемала съм това заглавие като знак. Както, впрочем и това на Лиричната сюита. Експресивното изпълнение на творбата от младите хора в състава ме изненада приятно, но същевременно си дадох сметка, че Георги Димитров ги ръководи, а освен всичко друго през дългата си кариера той неведнъж е дирижирал музика на Пиронков – операта “О, моя мечта” (1987), “Паметта на едно пиано” за пиано и оркестър (1997 – солистка Стела Димитрова-Майсторова), “Ентрата и Псалм 24” за хор и симфоничен оркестър (1998) и вариациите за оркестър “El Tango” (1999). Посочвам само първите изпълнения, реализирани от него. И тук, във всяка от петте части на сюитата прозря специфичният почерк на Пиронков, особената амалгама, съставена от различен тип изразност, както и великолепните му идеи по отношение на комплицираната текстура, реализирани в чудесно построения, убедително звучащ ансамбъл. Първото Кончерто гросо на Константин Илиев – за струнни, пиано и ударни, със солистка Маргарита Илиева е творба на 25-26 годишния композитор. Илиев е съвсем лаконичен в мемоарите си по отношение това свое творение, но и до днес то се изпълнява сравнително по-често. Носи различната експресия на един неспокоен дух, дръзко клокочещ, надхвърлящ предложенията и възможностите на избраната старинна форма, заявил себе си категорично, напипал проекциите на времето. Георги Димитров наблегна на това бунтарско послание, изгради го с плътен, силно емоционален заряд. Много въздействащо прозвуча невероятното адажио на пиесата. Силно заинтересовани бяха и младите музиканти от състава, а Маргарита Илиева отново разгърна впечатляващия си звуков арсенал – в една музика, която тя очевидно не само обича, но разбира и развива. Накрая “Ренесансова музика” на Георги Тутев, създадена през 1976 година предложи различен ракурс към традициите на наследството. Тутев познаваше света на барока и ренесанса, което се чува великолепно и в тази негова творба. Но това, което също е много значително тук и което диригентът изтъкна с особената звукова подредба на оркестъра бе специалния тип съзвучие, съглашение между далечната традиция и неговото съвремие, което е забележително качество на тази композиция, написана за точно такъв състав, тип Симфониета. Забележителна интелектуална игра на епохи, пресъздадена с лекота и много настроение от музикантите под ръководството на големия български диригент.
Пропуснала съм пианистката Даниела Минева досега (22. 06), която живее и работи като педагог в Калифорния и като концертиращ артист се е посветила предимно на музиката на ХХ и ХХI век. Великолепна програма ни предложи с творби, някои от които бяха български премиери – като De Profundis на Фредерик Ржевски (1938-2021), като “Гробът на Месиен” от Джонатан Харви (1939-20212), а седемте Етюди за пиано от Александра Фол (1981) имаха своята световна премиера. Всъщност Минева откри концерта си с произведение на Оливие Месиен (1998-1992) – “Кантейоджая” (1948) и го закри с ранната клавирна соната от 1965 година на Софья Губайдулина (1931) . Сериозна, концептуална програма, която спокойно можеше да бъде озаглавена De Profundis, за да се означи драматичната същност на почти всички творения, включени в програмата. Мисля, че и пиесата на Месиен звуча за първи път в България и ако го споменавам, то е по две причини: да отбележа за пореден път колко малко се свирят определени композитори в България и да оставя някаква следа, че тази пиеса на Месиен е изсвирена. Познавах от запис изпълнението на Ивон Лорио (която изпълнява за първи път “Кантейоджая” през 1954 г. – може да се чуе в ЮТюб) и сравнението с прочита на Минева ме увери в сериозните метаморфозни възможности на творбата, която предлага широка ритмологична опция, както и осъществява интересен просперитет на серийната техника в тъканта на хиндуисткия мелос и хармонични нагнетявания. Тя изгради великолепно и чисто инструменталния пласт на композицията, като постигна, изтръгна впечатляващо звукоизвличане. Последва “Гробът на Месиен” (1994) на англичанина Харви – трансцедентен израз на почит към голямата фигура – за пиано и лента. Лентата съдържа поредица от “хармонични серии” с които темперираният инструмент влиза във взаимодействие, като се постига релефна степен звукова деформация. Идеята за смъртта тук е изразена ясно в тежкия сблъсък на акорди и отзвука от него, в експлоатиране на ниския регистър, в преобладаващия тъмен цвят на звука, в низходящото акордово движение, в осезаемата трансформация (“ужилване”) на звука и във финалното звуково решение, което Харви нарича “идея за пропадащ мотив”, която той асоциира с думата “гроб”. И чрез фантастичната работа на пианистката в полето на звука. И във въображението на слуха й при тембрирането на тоновата картина. Разбира се интерес събудиха и седемте етюда-портрети на Александра Фол – класическа фактура, с приятни идеи по отношение на тоновото шаржиране. Контрастна на тези пиеси бе ранната соната на Губайдулина – монументална творба, с мощен обем на формата, докосвания до предшественици и охотно предоставени, невероятно трудни, фактурни проблеми на изпълнителя, но Минева се концентрира в сложния емоционален свят на авторката в латентните му проявления, които съществуват и трябва да се разкрият въпреки външния звуков екстрем на техническото изражение.
Незабравима, потресаваща остава за мен пиесата на Фредерик Ржевски De Profundis – мисля, че тя бе и смисловата и емоционална кулминация на вечерта. Ржевски я пише през 1992 година по избрани от него откъси от известното писмо на Оскар Уайлд от затвора Рединг, където излежава присъда за хомосексуализъм, до неговия любовник лорд Алфред Дъглас. Това не е пиеса, която може да се свири от всеки пианист. Тук се изисква извънредна чувствителност и актьорска дарба, защото Ржевски я пише за “говорещ пианист”, който докато изпълнява сложния музикален текст трябва да го съчетае с изговореното от него в ритмичен режим уникално слово на Уайлд. Освен това гласът издава викове, въздишки, пеене, свирене с уста, както и удари по пианото и по собственото му тяло. Самият композитор отбелязва: “Произведението изисква комбинация от виртуозна техника и пълна липса на задръжки на сцената, което на практика гарантира, че никой посредствен или конвенционален изпълнител няма да посмее да се доближи до нея.” Пиесата въздейства най-вече, като отказва да експлоатира изцяло емоционалния патос на литературния текст, поставя го леко настрани, а самият пианист също може да прецени къде в използваните откъси да акцентира, къде да тушира и да даде превес на музикалния текст, на апликатурните находки, къде да артикулира музиката и текста в баланс, къде да се “възползва” от звука на Уайлдовото слово…Това е силно проблематично произведение; в своята цялост то отказва да се опре единствено на трагичната драма, на невероятното слово на Уайлд, а го използва по-скоро като знак за определен кръг от настроения, формулирани в клавирния текст. Те са изключително изчерпващи – и в чисто технически смисъл, и като енергия, и като психическо натоварване – изисква се стабилност и здравина от страна на пианиста, но също така се изисква и огромна извънредна способност за емоционално артикулиране на съчетанието глас-пиано, което на моменти напуска текста, за да го потвърди, да го напомни още по-силно чрез звука. Изумителна пиеса, която представи колосалния артистичен и музикален диапазон на Даниела Минева.
И още една великолепна концертна вечер ни предложи фестивалът “Софийски музикални седмици” със заглавие “Полифонични метаморфози”. Кларинетистът Росен Идеалов, виолончелистката Георгита Бояджиева и перкусионистът Мирослав Димов създадоха изваяна концептуална програма, която бе изсвирена “на един дъх” за около час и половина, която контрапунктираше канони от “Музикално приношение” на Бах с композиции от Васил Казанджиев (1934), Паул Хиндемит (1895-1963), Румен Бальозов (1949-2019), Константин Илиев (1924-1988) и Антон Веберн (1883-1945). Харесвам този подход към публиката, която е принудена да се концентрира, да се съсредоточи за по-дълго време, да слуша и да осмисля чутото. Особено това е подходящо за днешната публика, в голяма степен и процент покварена от клипове, от кратки безсмислици, от еднословни банални “постове” във “фейса”. В постоянната тишинна среда около звуците и дъховете между тях има красота, има дълбочина, има реално общение между изпълнителя и неговия слушател. Росен и Георгита свирят заедно от 1997 година, предпочитат съвременния звук и са допринесли изключително много за популяризирането на съвременната музика, импулсирали са много български композитори да им посветят произведения, поведоха и любознателния меломан към по-непознати територии. Като към свещенодействие подходиха и този път към избраната музика, като я структурираха много внимателно, с деликатно тембриране при свързването на пиесите. Тяхната инструментация на Баховите канони за кларинет, виолончело, вибрафон или маримба органично отвеждаше към звукотембровата картина на следващо съвременно творение. А съвременните композиции, които изпълниха маркираха дълголетния път на дуото, което носеше името “Дуо концертанте”, въпреки че в последните години не се афишират с това име. Но Васил Казанджиев, с пиесата си “Дуо концертанте” за чело и кларинет, доколкото си спомням им стана кръстник именно с тази композиция, която те изпълниха отново забележително на концерта, последвана логично от “Лудус минор” на Хиндемит. Няма как да пропусна великолепната “Археография” на Румен Бальозов за кларинет и маримба, една своеобразна философия на каскадите, в която великолепният перкусионист Мирослав Димов виртуозно партнираше на Идеалов в технически много комплицираната фактура на тази забележителна творба. Напомни за идейното богатство в музиката на Бальозов, която почти не се изпълнява. В деликатния свят на извънопусната Детска пиеса за пиано (Kinderstück) от Антон Веберн, родена преди 100 години, в обработка за дуото от Драгомир Йосифов се прибави и смисълът от намесата на двата тембъра. А световната премиера на Трио за виолончело, маримба и ударни от Васил Казанджиев, с участието и на перкусиониста Чарли Милов отново означи белези на късния му период, изразени в по-дълги линии, в майсторски изтъкана полифония, пак с будеща възхищение чувствителност към играта на темброво координиране и пълнокръвното й сонорно изражение. Събитие бе и присъствието на композитора, който, в навечерието на 90-ия си рожден ден е витален, отзивчив към въпроси и с удоволствие споделящ личното си удовлетворение от изпълнението на неговите творби.
Преди концерта в НМА бе представен трудът на Диана Данова-Дамянова “Софийски музикални седмици. Студии върху историята и настоящето на фестивала” – едно изследване, което показва трудоемка, дълголетна, сериозна работа с архивите на фестивала и сполучлив опит за подреждането им в обемен исторически разказ.